начало » Белово » Туризъм
Крепоста Раковица -

Много легенди и предания са свързани с някогашната средновековна българска крепост Раковица, която се издигала на 2 км западно от с. Голямо Белово на сегашния вр. Градището. През 1378 г. нейните защитници записали имената си в историята на България с великата си саможертва в името на отечеството, художествено пресъздадена от писателя Людмил Стоянов. Сведенията, които са достигнали до наши дни, показват, че в нея е имало църква, наричана още “Преображение Христово”. Времето не я е пощадило и сега на повърхността не личат никакви следи. За това, кога е строена и кога разрушена, няма писмени сведения, но едно е факт: тази средновековна твърдина на българщината е изиграла огромна роля в борбата срещу османските нашественици. “В тази крепост беловци и жителите на околните села се събирали под ръководството на войводата Курт, вероятно след 1371 г., за да се защитават срещу поробителите начело с Гази Даут паша – пише Иван Батаклиев. – Борбата била тежка и продължителна и за двете страни. Най – после обсадени склонили да прекратят бойните действия при условие турците да не посягат върху имуществото им и да не ги прогонват от родните им места.”
    До крепоста се отива от с. Голямо Белово по добре очертана пътека. Върхът се вижда и неговото заравнено било служи за ориентир на туристите. Преходът е около 30 минути.

Базиликата -

На около 1,5 км южно от с. Голямо Белово на вр. Св. Спас (Спасовица) се намиарт останките от древна църква, която е известна и с названието Беловската базилика. До този интересен паметник, останал от древността (VI в.), се отива, като се тръгне от източния край на селото по добре очертан път. Постепенно се изчаква стръмен склон, преминава се покрай овощни градини, излиза се на малка камениста поляна, след което се навлиза в зашумен дол, по който се достигат руините на църквата. Времето е съхранило западната фасада на сградата с два реда прозорци, южната част на предверието и северната аркада на вътрешността на сградата.
     “В сведение от 879 г. е споменат епископ на Левки на име Симеон – пише проф. Станчо Ваклинов. – Ръкописна бележка за помохамеданчването на българите в Чепинско говори за някой си Георги, приел монашеското име Гавраил, “брат на княз Дамяна, който съградил обител на гора Левка, що е сега Спасова църква на име Възнесение господне”. В неясно сведение от тези места се говори за обновяването на богородичната обител. В по – ново време се споменава за развалини от манастир Левки, за “гора Левка”... По мнение на досегашните изследователи църквата принадлежи към типа на базиликална сграда със сводесто покритие на централната част. Големият правоъгълник има дължина заедно с овалните абсиди към изток 28 м и ширина около 17 м. Сградата е разделена на три надлъжни кораба, средният от които е два пъти по широк от страничните. Освен това централният се е издигал по – високо от страничните, като вероятно вътрешността на сградата се е осветявала чрез полукръгли прозорчета. На изток и трите кораба завършват с издължени, разделени една от друга овални абсиди. Изглежда, че олтарната част не е била отделена от останалата част на църквата. Вътрешността на църквата пространствено се разделя на четери двойки правоъгълни стълбове, масивно градени, с пиластри към централния и към страничните кораби, на които стъпват арките, носещи покривните конструкции. Особеност в плана на сградата, е че тя няма централен вход от запад. През два странични входа към северната и южната част на триделния притвор се влиза в централната част, осветена от два реда прозорци към западната фасада и оттам във вътрешността на сградата.”
     Останките от тази величествена сграда представляват интерес за туристите. В непосредствена близост до църквата се намират останките на Левке.

Паметникът на Александър Пипонков (Чапай) -

На височината при вливането на р. Яденица в Марица, след красив парк, е издигнат величетвен паметник на партизанския командир Александър Пипонков (Чапай), онзи прекрасен знаменосец на свобода, който бе запечатан на кинолента на 9 септември 1944 г. при слизането на партизаните в Белово. Автор на паметника е проф. Илия Илиев, който е пресъздал партизанския командир с вдигната в юмрук ръка, символ на поздрав и решимост. В този скулпторен образ обемно – пространственото решение носи силно монументално въздействие и отразява най – точно и пълно духа и порива, характерен за народния герой Александър Пипонков.
   Върху стената зад паметника са издълбани имената на загиналите антифашисти в борбата против фашизма и капитализма от Беловския край и редове от стихотворението “На Българската комунистическа партия” от поета Димитър Методиев, лауреат на Димитровска награда.

   До паметника може да се отиде по асфалтирана алея, която започва от моста при горското стопанство. От площадката, върху която е издигната величествената скулптура, се разкрива цялостна панорама към града и неговите околности. От паметника може да се продължи нагоре и да се прави разходка по билото на рида.
    Александръ Иванов Пипонков (Чапай) е роден на 8 август 1920 г. в с. Дъбравите, Пазарджишко. Още от детските си години чувства немотията и затова от рано намира своето място в редовете на РМС. Участва активно в основаването на ремосовото дружество в родното си село и се проявява като един от най – дейните младежки дейци в Беловския край. Влизайки в редовете на Българската комунистическа партия той умело използва селското читалище за разгръщане на широка антифашистка дейност сред населението и младежта. След 1941 г., когато пламва въоръжената борба, той организира изкопаването на землянки и събирането на оръжие за партизаните. На 18 април 1943 г. при опит да бъде арестуван от полицията минава в нелегалносст и става партизанин. От есента на 1943 г. е командир на отделение в чета “Кочо Честименски”, а след смъртта на Костадин Старев става командир на чета.
    На 9 септември 1944 г. начело на партизанската колона Александър Пипонков слиза в гара Белово. С вдигната ръка и развято червено знаме той е възторжено приветстван от насъбралото се население.

   След кратък престой в Белово и Пазарджик Александър Пипонков заминава на фронта, където участва в първата фаза на Отечествената война като командир на взвод в 27-ми чепински полк. Загива на 10 октомври 1944 г. в ожесточен бой за вр. Патралица, за да остане безсмъртен не само в сърцатта на беловци, но и на всички трудови хора в България.

Къщата музей „Крум Велков” -

Непосредствено до разклона на шосето за с.Ветрен, след като се премине под железопътния надлез, в ляво сред малък двор се е сгушила къщата, в която е живял и работил писателят Крум Велков.  До входа на оградата е поставена мраморна плоча, на която се чете: „В този дом от 1933 до 1962 г. живя и работи писателят Крум Велков, участник в антифашистката борба, лауреат на Димитровска награда.”
   Непосредствено до разклона на шосето за с.Ветрен, след като се премине под железопътния надлез, в ляво сред малък двор се е сгушила къщата, в която е живял и работил писателят Крум Велков.  До входа на оградата е поставена мраморна плоча, на която се чете: „В този дом от 1933 до 1962 г. живя и работи писателят Крум Велков, участник в антифашистката борба, лауреат на Димитровска награда.”

    През 1926 г. Крум Велков се установява да живее в Белово, където с малки прекъсвания остава до края на живота си. През 1930 г. Заедно с Петър Пергелов организират нелегална печатница № 1 на ЦК на БКП, в която се печати „Работнически вестник”, чийто последен брой е от юни 1935 г. В печатницатае печатан и в. „Червено знаме”, орган на ЦК на БКМС, издавани са много позитиви и други партийни материали.
   Крум Велков е автор на още два романа – „Водителят” и „Животът на Петър Дащин”, и на няколко разказа.
   След 9 септември 1944 г. Крум Велков е кмет на гара Белово и околийския депутат, ръководител на партийни кръжоци. Работи като отговорен секретар на Славянски комитет в София. Член е бил на БКП и на Съюза на българските писатели. Умира в Белово.
   В града могат да се посетят още музейната експозиция, която е уредена в една от залите на читалищната сграда, музейната изложба на хартиеното производство в ПМХ „Димитър Благоев”, паметникът на Мария Сутич и др.

Паметникът на Благой Захариев -

В кв. „Благой Захариев” е издигнат паметник  на основателя на малкобеловската партийна организация, видния български комунист Благой Захариев. Той е бил от верните съратници на Димитър Благоев и Георги Димитров, дългогодишен политемигрант в СССР.
   Благой Захариев е роден на 12 април 1879 г. в с. Малко Белово (сега кв. „Благой Захариев” на гр. Белово). От малък остава без баща, но това не пречи на ученолюбивия юноша да завърши гимназиалното си образование в Пловдив. В Пловдивската гимназия негов учител е Димитър Благоев, под чието влияние Благой Захариев се оформя като социалист. Активно участва в социалистическите кръжоци, а след завършване на образованието си става учител. Като войник в Пещера през 1902 г. той образува и ръководи войнишка социалистическа група. След отбиване на военния си дълг отива в София и продължава образованието си в Софийския университет.  По – късно поради затварянето на университета той заминава за Белгия, където продължава следването си. Завърнал се в България, е назначен за учител в Несебър, а през 1909 г. е ръководител на стачката в кибритената фабрика в Костенец. Сътрудничи на в. „Самоковска комуна” и е пламенен агитатор против войната. Взема активно участие в организирането на Витошката партийна конференция, като всички материали, приети на този партиен форум, са съхранявани и укривани в неговия дом. Въпреки че непрекъснато е преследван, арестуван и инквизиран, той продължава своята дейност с всеотдайността на пламенен комунист и патриот. Участва в издаването на в. „Новини”, а по – късно е секретар на ЦК на МОПР, поради което е обявен извън законите на царството. През декември 1926 г. по решение на ЦК на БКП Благой Захариев нелегално преминава българо – югославската граница и заминава за Съветския съюз. Там е привлечен на работа в Комсомола на Украйна. Работи като директор на училище. Здравето му се влошава доста и въпреки специалните грижи, които се полагат за него, той умира на 23 април 1943 г.